Тя е само на 26 години и вече е популярна като първата жена маг в България. Ако искате масата ви да полети, Шехерезада е човекът. А всъщност това е Десислава Димитрова – дъщеря на известния илюзионист Боби Шоу. По образование е икономист, но наскоро усеща, че призванието й е друго – качва се на сцената и я завладява от раз. Днес Шехерезада може да се похвали с цял списък от награди и най-вече с това, че никога не изневерява на стила си – да прави спектакли, облечена в костюм като истинска бизнес дама. „Искам да променя отношението към илюзионното изкуство, затова предпочитам това облекло пред артистичното“, заявява открито Деси, която преди броени дни грабна приза „Маг на годината“.

Деси, преди година и половина бяхте в началото на кариерата. Сега вече печелите престижни награди и популярност – какво се промени за този период?

Усещам се променена, но само вътре в себе си. Човекът, който съм си, остава, запазва се, но може би промяната идва оттам, че съм горда с това, което направих за толкова кратко време и че все пак успях да обиколя някои държави и да прославя родината си. Защото когато отидох на фестивала на изкуствата в Оман, те дори не знаеха къде се намира България, но със сигурност вече знаят. От такава гледна точка съм променена, но в никакъв случай не съм по-различен човек. Със сигурност съм по-улегнала отпреди това.

Станахте Маг на 2012-а – голяма ли беше конкуренцията?

Не знам точно колко бяха участниците, но имаше доста категории. Аз не го очаквах и не можах да повярвам – това беше моята надмината мечта, защото тази статуетка бе учредена за първи път тази година по идея на Астор. За мен беше голяма гордост, че аз съм първият й притежател. Миналата година спечелих Гран при, но наградата сега е особено важна. Този приз ще стане традиция, защото илюзионното изкуство започна да се развива, да се случва нещо. Иначе изкуството е в подем и това е много добре. Щастлива съм и смятам, че и аз допринесох за това. В един момент хората започнаха да разбират, че има различни неща от поп фолка и да се вглеждат в сериозното изкуство. Има много млади артисти, които започнаха да градят кариера, а това е трудно предвид времената, в които живеем.

Но не е ли парадоксално, че в такава тежка криза илюзията изскача на преден план – излиза, че на нас, българите, ни трябва някаква магия, за да оцелеем в такива времена?

(Смее се.) Възможно е наистина да ни трябва някаква малка магия, която да ни стимулира. Аз винаги съм казала, че магичното изкуство е нещо прекрасно и когато го гледаш, за миг забравяш реалността, то те превзема и ти забравяш за проблемите и се впускаш в цялото това приключение. Трудно се оцелява особено за артистите, защото по време на криза първото, от което се лишават хората, е забавление. Когато това е твоя професия, нещо, с което се храниш, си зависим и става трудно, но въпреки всичко успяваме. Аз съм щастлива, защото към мен има голям интерес и тук, и в чужбина, и честно да си призная, нямам финансови проблеми.

Факт е, че при нас, артистите, е малко ден година храни и всичко е на периоди, нямаме твърди доходи, но въпреки всичко успяваме. Да, положението е стегнато, особено на фона на времето, в което имаше доста работа, а сега процентно е намаляла поне със 70%. Страшно е! Ядосвам се, защото у нас няма къде да се играе вариете. По морето, тук в София имаше места за такива шоу програми, а сега и тях ги няма. Има и друг проблем – по-възрастните не могат да се пенсионират, защото не са уредени законово нещата.

Но при вас нещата вървят – сблъскахте ли се вече със завистта на колегите?

Имам доста голяма подкрепа от моите колеги, с които си помагаме и сме може би на едно ниво по отношение на ценностната система. Гледаме да сме добре, да поддържаме добри отношения. Има и такива, у които усещам негативни чувства към мен. Аз лично никога не съм изпитвала завист, мога само да се възхищавам. Когато харесвам някого, който върви напред, му се радвам, не злобея. Но виждам, че при колегите го има и това ме притеснява по някакъв начин. Аз искам да съм в добри отношения с тях, защото не обичам кавгите и конфронтациите. Забелязвам една масова тенденция, която ми е неприятна и това е, че за една седмица видях двама души по телевизията, които правят моя номер с летящата маса и се чувствам зле, защото по принцип това е едно неписано правило между нас. Когато някой прави номер, то той трябва да даде позволение на друг колега, ако той иска да го прави. Иначе реално всеки може да прави каквото си иска. Аз също мога да открадна чужд трик, но тук става въпрос за елементарна етика и колегиалност.

Как ще си потърсите правата?

Реших, че ще патентовам номера. Видях едно момченце да го прави в „България търси талант” и съм в шок, потресена съм от това. Има един милиард номера, магичното изкуство е безкрайно и не мога да разбера защо всички трябва да правим едно и също – да крадем, за да бъдем интересни. Мисля да взема сериозни мерки.

Ваша запазена марка са триковете с въжета, нали?

Да, наложих се с това, но в момента най-вече правя летящата маса.

Имате ли вече куриозни случки по време на представления?

О, да, колкото искате. Чупила съм ток например. Идеята е обаче, когато нещо ти се случи, да не блокираш. Стане ли така, всичко отива по дяволите, защото в този момент 3 хиляди души стоят и те гледат. Когато стане гаф, ти трябва да продължиш, да го отиграеш и публиката да не разбере, че има проблем. Има и такива гафове, които са фатални, но на мен не ми се е случвало. Аз обаче се застраховам, като държа в себе си две неща, които нямат нищо общо с цялостната ми програма, защото при евентуален гаф да мога да продължа с нещо, което стои в мене. Не ми се е налагало да играя. Аз играя етюд по музика – едно нещо да се обърка, и аз трябва да заместя с него, за да вляза отново в ритъм. Сложно е, защото изисква непрекъснат контрол. Едната ръка прави едно, другата – друго. Следиш музиката, погледите на публиката. Всяка секунда е важна, а да не забравяме и сценичната треска.

Талантлива сте, перспективна – защо сте в България?

Обичам много страната си, но напоследък и аз си задавам този въпрос – какво правя тук, защото уважението, което получавам в чужбина от колеги и от публиката, е различно. Хората са толкова по-добри, направо ме носят на ръце. Дори в Македония получавам десетократно по-добро отношение, отколкото в родината си – тотален абсурд. Затова се замислям дали да не потегля нанякъде. Въпреки всичко надеждата умира последна и мисията, която съм си поставила, ме крепи. Тя не е само моя, тя е на цялата гилдия – ние искаме да прославим илюзионното изкуство на България и то да заеме своето почетно място до другите изкуства. По целия свят нашето изкуство е на особена почит и виждам едно раздвижване на духовете, че отиваме нанякъде и не ми се иска да се откажа от тази кауза.

Добри фокусници ли са политиците ни?

Да, българските политици са изключително добри фокусници, защото се учудвам как въпреки тази криза и това, което се случва, те успяват да държат народа в ръцете си и той да ги слуша. Истински фокусници са, защото в България успяваме с най-ниските заплати да плащаме най-високите цени за всяко едно нещо. Винаги съм се учудвала как така е направена системата, че един човек да взима 600 лева, а да харчи 1000 – винаги ми е било странно (смее се). Идват някакви пари, после изчезват – изобщо за нас е валиден ефектът на изчезването, което е присъщо на фокусниците.

http://www.vsekiden.com/115563/parvata-zhena-ilyuzionist-u-nas-desislava-dimitrovasheherezada/